Големия скандинавски хит "Наследена земя" е отрупан с награди и преведен на 22 езика.
Авторката, Мария Турчаниноф, беше приела покана да гостува в България за Софийския литературния фестивал, но ситуацията със затрупаните от сняг летища ѝ попречи да дойде. Графикът на пътуванията ѝ е запълнен две години напред, но се надяваме да я посрещнем в България.
Като следва традицията на семейни саги като „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес, „Наследена земя“ вдъхва живот на скандинавските митове и разказва историята на хората чрез връзката им с природата – една естествено силна връзка някога, която с вековете става все по-слаба…
Мария Турчаниноф разказва 400-годишната история на едно семейство от края на XVII век до наши дни.
През това далечно време един войник получава от своя крал парче земя в знак на благодарност за вярната си служба. Сред девствени гори и блата той си построява къща и започва да обработва земята си. Най-голямото му желание е да се ожени и да има наследник, но селото е малко и няма подходящи девойки. За да разшири земеделските си площи, той започва да отводнява блатистата местност. Тогава в съня му се появява жена, която го моли да прекрати това. Една вечер, когато замръква там, от блатото идва неземно красива жена. Той преспива с нея, а тя изчезва. Напразно я търси, но след време тя сама идва при него и му дава детето им, а той се заклева да остави на мира блатото й. Отглежда сам сина си. Но когато той става млад мъж, бащата вече забравя клетвата си и се полакомява за повече земя. Синът му казва, че му се е присънила майка му, която предупреждава, че ще си го вземе, щом баща му нарушава обещанието си. И една нощ, когато двамата замръкват край блатото, синът му изчезва завинаги. Бащата умира преждевременно, самотен и огорчен. Стопанството остава празно, а гората започва да навлиза обратно в малката нива и си връща това, което ѝ е било отнето.
Следващите четири века хората, наследили земята на войника, ще се трудят във фермата сред изобилие и глад, любов и война, но съдбата им ще следва ритъма на древната пустош, докато мистериозни сенки се промъкват между дърветата, а опасност дебне в коварното блато…
Подобно на водните кончета, летящи над тресавището, животите на хората блясват за кратко и след това изчезват: войникът, неспазил обещанието си; девойка, очарована от горските създания, неверен годеник, който среща годеницата си под вековните клони, земеделец със странна мания…
Дълготрайни обаче се оказват единствено дивата природа и категоричността, че където и да пуснем корени, земята ще пусне корени в нас.
Без да я назовава директно, „Наследена земя“ е роман за климатичната криза, за отговорността на човека към природата и животните. Книгата ни напомня откъде сме тръгнали и колко сме свързани със света около нас, видимия и невидимия. Корените ни са дълбоки, невъзможно е да ги прекъснем, без да застрашим собственото си съществуване.
„Наследена земя“ е спечелил Шведската литературна награда YLE /2022г./, наградата на финландските книжари и „Нуори Алексис“ /2023г./.
Романът е своеобразна почит към предците, към всички, които са ходили по тази земя преди нас, към земята, която сме наследили, и към всички същества на природата. В същото време той е предупреждение за това колко деликатна и крехка е природата. Съдържа и послание да поемем отговорност и да предадем наследството, наследената земя, на следващото поколение.
Като следва традицията на семейни саги като „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес, „Наследена земя“ вдъхва живот на скандинавските митове и разказва историята на хората чрез връзката им с природата – една естествено силна връзка някога, която с вековете става все по-слаба…
--------------------------------------------------------
МАРИЯ ТУРЧАНИНОФ
Един войник от западната половина на страната получи от краля парче земя на изток в знак на благодарност за вярната си служба. Той прекоси морето с кораб до наскоро основания град Гамлакарлебю, а после последва една рекичка, докато стигна до малко село. Там нямаше църква, а цялото село, наброяващо едва петнайсет комина, беше пръснато на голяма площ. Той разпита хората как да стигне до парцела, обещан му от краля. Хората, които срещаше по пътя си, говореха родния му шведски, но имаше и такива, които говореха фински.
Далеч в източния край на енорията се намираше земята, която сега му принадлежеше. Той знаеше, че ще трябва сам да си построи къща, но това изобщо не го притесняваше. Гората, през която вървеше, беше гъста и тъмна, съвсем различна от широколистните гори, с които бе свикнал. Тук имаше дървесина за прекрасна къща. Върховете на дърветата шумяха като морето, което прекоси, когато тръгна на война. Той се бе справил добре, бе спечелил доверието и уважението и на офицерите, и на другите войници. Но не беше роден да убива и граби. Беше роден да държи лопата, мотика и рало. Усещаше сечивата в ръката си, докато вървеше.
Пренощува в гората, но стана и продължи да върви още преди зазоряване. Когато стигна до хълма, където щеше да построи стопанството си, беше ранна утрин. Пълната луна се показваше ниско над върховете на дърветата, бледа и бяла на яркото пролетно небе. Беше изгряла още преди слънцето. Той дълго гледа хълма. Гората беше гъста, а един поток ромолеше в подножието на склона, захранен от топящия се сняг. Избра мястото, където щеше да построи къщата си, реши и къде ще засее първата си нива. Щеше да си налива вода от потока, преди да си изкопае кладенец. Щеше да се отоплява с дърва от гората – там имаше предостатъчно. Тук имаше всичко, от което човек като него би могъл да се нуждае. Това беше девствена земя, а той беше готов да я покори, да засее семето си в нея и да я направи плодородна. Щеше да бъде усърден като майската луна и да става преди изгрев, за да работи. Парцелът се казваше Невабака, защото беше единственият хълм в една равнинна местност с множество блата. В този край повечето имена на местности бяха смесица от фински и шведски, а понякога дори и от повече езици. Според обичая отсега нататък той щеше да носи името на стопанството си. Матс Матсон Раск вече щеше да се нарича Матс Матсон Невабака.
Матс Невабака беше жилав и трудолюбив човек. Той повали високи ели и си построи дом на самия връх на хълма – с една стая и голямо огнище, което я поддържаше топла дори в най-студените зимни дни. Разчисти земята до къщата и там си направи нива. Зася и първата си реколта, не беше кой знае какво, но сега поне знаеше, че вече има на какво да разчита. Можеше да гради живота си така, както сам пожелае, а не както повели кралят или както заповядат офицерите. Никога повече нямаше да изпълнява заповеди, нямаше да рискува живота си заради нечии чужди прищевки. Отсега нататък животът му му принадлежеше. Изпитваше радост при всеки удар на брадвата, лопатата или мотиката.
Но гората не се даваше лесно. Противопоставяше му се. Дърветата бяха жилави и смолисти, трудно беше да се повалят. Той дърпаше и опъваше, но все не успяваше да изкорени пъновете от нивата. Почвата беше пълна с камъни, той ги изравяше и градеше каменни могили около малката си нива, а вечер заспиваше и сънуваше камъни. Изравяше и чистеше корени, вкопчени в каменистата почва, с почти свръхестествена сила.
Радваше се на самотата си, дори я предпочиташе пред принудителното съжителство на войнишкия живот. Но сега в гърдите му се роди една нова мечта - да има син, който да му помага в работата. А може би двама сина, силни и работливи, с тяхна помощ тази гора щеше да се подчини на волята му. Със синовете до себе си камъните в калната земя нямаше да му се опрат.
Но той нямаше синове, нямаше и съпруга. Жените не бяха много в тази пустош. Най-близкото село наброяваше само два комина и нямаше нито една мома за женене. Матс нямаше време да ходи по пазари и други места, където можеше да се намери подходяща жена.
Тогава се сети, че близо до неговото стопанство имаше едно блато почти без дървета. Беше на север и той избягваше да ходи там. Когато беше близо до това блато, нещо го наблюдаваше. Това съвсем не беше суеверие: всички знаеха, че в гората живеят и други същества, не само животни и птици. През различните епохи хората в селото или другаруваха с тях, или ги избягваха. Всичко зависеше от обичаите и вярванията в момента. Понякога им оставяха дарове тайно, защото това беше против учението на църквата. А друг път просто нямаше към кого друг да се обърнат за помощ, за да се предпазят от някоя болест или да се спасят от гладна смърт.
Матс не познаваше тези същества, все пак не беше тукашен. Не знаеше имената и обичаите им. Винаги носеше нож, когато ходеше из гората, а когато имаше нужда, пееше псалми на висок глас. Имаше хубав, силен глас. Горските хора не харесваха християнския бог, всички знаеха това. Той не се боеше, но знаеше, че трябва да внимава.
Ако успееше да изкопае ровове, за да отводни това блато, щеше да се сдобие с най-плодородната и мека почва, съвсем чиста от пънове и корени. Щеше да си спести много работа. Вече можеше ясно да си представи как ръжта се полюшва там. Блатото можеше да му донесе голямо богатство. Докато беше в чужбина, бе научил някои неща за отводняването на почва. Знаеше какво трябва да се направи, но знаеше също, че ще бъде трудно за сам човек. Когато взе решение, той изобщо не се бави, грабна лопатата и кирката и се отправи към блатото.
Беше горещ летен ден и големи рояци комари жужаха над високите стръкове острица. Небето беше синьо, яркосиньо. Не се чуваше птича песен. Само един черен кълвач с червено теме барабанеше ритмично по един кух дънер в самия край на блатото. Когато Матс остави лопатата и мотиката на земята, той зърна няколко малки цветчета със златни листенца, които растяха на границата между блатото и гората. Никога преди не бе виждал такива. Помисли си, че са добра поличба. Точно тук щеше да направи първия ров.
След като работи около седмица, една вечер той реши да остане да нощува до блатото, за да може да продължи да копае рано на другата сутрин. Събуди се още на зазоряване. Леки воали от мъгла се стелеха над земята, високата трева в блатото се полюшваше от полъха на вятъра.
В този миг в блатото се появи една фигура и се запъти към него. Или пък само така му се стори и това всъщност бе просто движението на мъглата? Ако наистина беше човек, то той се движеше в най-ниската част на блатото, където лесно можеше да потъне.
Матс се прекръсти. Стисна дръжката на ножа, който носеше в джоба на дрехата си.
Воалът от мъгла се сгъсти още повече, придоби форма – нежна форма с извивки. Движеше се право към него. Това беше жена с коси, златни като малките цветчета, които бяха погинали под ударите на лопатата му. Косите ѝ бяха дълги, разпуснати и на места заплетени. Ръцете и краката ѝ бяха дълги и стройни като стеблата на острицата. Тя му се усмихна, а очите ѝ бяха зелени като мъх. Матс никога не бе виждал такава красота, а бе срещал и имал много красиви жени. Тя не каза нищо, просто се спря пред него в цялата си прелест, съвсем гола. Постави длани на раменете му и той усети силен, упойващ аромат. Притисна го с ръце и той легна сред мъха. Развърза панталоните му и седна върху него. Никога досега не бе изпитвал нещо подобно, дори с леките момичета в Прага.
Когато и двамата приключиха, тя безмълвно се изгуби в блатото. Матс усети, че всичките му сили са изчерпани и с мъка се добра до дома си. Не можеше да става и дума да продължи да копае.
Той осъзнаваше какво бе това същество, с което бе преспал. Но си каза, че нищо страшно не се бе случило, а в бъдеще щеше да пази християнската си душа и да не повтаря стореното. Но въпреки всичко се улавяше да мисли за нея отново и отново през есента, докато събираше оскъдната си реколта, и през зимата, докато караше ски в гората и ловуваше, за да се прехранва. Често ходеше със ските до блатото, като се убеждаваше, че го прави, защото там е по-лесно да проследи животните. В действителност търсеше и други следи, но нито веднъж не зърна златокосата.
Зададе се пролетта. Една вечер, когато навън имаше буря и валеше силен дъжд, някой неочаквано потропа на вратата му. Той провери дали ножът беше на колана му, а после вдигна резето и отвори. От другата страна го гледаха чифт очи, зелени като мъх. Той не можа да се сдържи, веднага я взе в прегръдките си и я дръпна вътре в стаята, вдъхна аромата ѝ – на гора, мъх и камък. Но в този миг усети, че тя носи нещо, имаше нещо между телата им. Погледна надолу и видя, че тя държи дете в ръцете си.
– Той е твой син – каза тя. – Ще те даря с този наследник, но искам да се закълнеш, че ще оставиш блатото ми на мира.
Стопанинът на къщата видя пухкавите малки юмручета, големите сини очи, които с любопитство срещнаха неговите, и нещо се случи в сърцето му, което не се бе случвало никога преди.
– Заклевам се – отвърна той. – Ще копая на други места, но не и в блатото.
Доволна от отговора му, жената си тръгна.
Синът му растеше бързо. Приличаше на обикновено дете, но беше необичайно здрав и силен. Хората от съседните стопанства се чудеха откъде Матс изведнъж се бе сдобил със син. Не беше нищо ново, че много мъже имаха и законни, и незаконни деца. Необичайното беше да се грижат сами за поколението си. Когато за първи път отиде до съседните стопанства, за да помоли за мляко и малко дрехи за малкия, всички шушукаха. Но той каза, че майката е умряла, а когато съседите видяха колко добре се грижи за сина си, клюките постепенно замряха. Матс заведе сина си да го кръстят в Гамлакарлебю, където се намираше най-близката църква, и му даде името Хенрик.
Матс се грижеше за Хенрик като най-нежната майка. Даваше му винаги най-хубавата храна и го слагаше да спи в своето легло. Хенрик растеше бързо, по-бързо от другите деца. Едва след няколко години той вече можеше да помага на Матс в работата. Садяха ръж, ечемик и ряпа, а съвсем скоро щяха да си купят крава и да имат мляко. Когато Матс се сещаше за блатото, то беше единствено с благодарност за този дар, който бе получил.
Но когато Хенрик от момче се превърна в младеж, вече висок колкото баща си, Матс започна да мисли другояче. Умът му все по-често го теглеше към блатото. Какво съкровище се криеше там, точно под носа му! Каква плодородна нива можеше да има! Блатото му принадлежеше, той имаше право да се разпорежда с него.
Една пролет, когато нивите около къщата вече бяха засети, той грабна кирката и лопатата, извика Хенрик и се отправи към блатото, за да копае ровове. През първата нощ, която прекараха край блатото, Матс спа спокойно и не сънува нищо, но когато се зазори забеляза, че Хенрик беше унил, с помръкнал поглед. Матс го попита какво има.
– Мама ме навести в съня ми. Каза ми, че нарушаваш клетвата, която си ѝ дал. Каква е тази клетва, татко?
Матс махна с ръка и не даде отговор на сина си. Захванаха се отново да копаят. Сега, когато бяха двама, работата вървеше по-бързо.
Следващата нощ Матс отново спа добре, но Хенрик се събуди с натежало сърце.
– Мама каза, че ще си вземе това, което ти е дала, ако продължаваш да нарушаваш обещанието си – той сграбчи ръцете на баща си. – Тате, сърцето ми се къса от болка. Какво си обещал на мама?
Но Матс и този път пренебрегна тревогата на сина си и му каза да не вярва на сънищата си. Продължиха да копаят под топлото слънце на настъпващото лято, което много напомняше на Матс на онова лято, когато бе заченат синът му. Сега той вървеше до него, висок и с широки рамене – неговият син. Той бе посял семето, сега плодът му принадлежеше. Той изправи гръб и огледа блатото както преди, докато бършеше потта от челото си. Тук щеше да разшири царството си, да пожъне златото си, тук щеше да създаде нещо трайно, което един ден да остави на сина си.
Един черен кълвач безспирно барабанеше с човка в края на гората.
Тази нощ Матс не заспа без сънища. Отново го навести създанието със златните очи. Както преди петнайсет години, то не каза нищо с думи, но скръбта и гневът му изпълваха съня, завихряха се около него като тъмна, всепоглъщаща буря. Създанието посегна към Матс с извитите си като нокти на граблива птица пръсти, а гневът му сякаш се изливаше в него през носа, устата и очите. Той имаше чувството, че ще се задуши.
Събуди се и жадно си пое дъх. Мястото, където бе лежал синът му, сега беше празно. Матс скочи на крака и се огледа във всички посоки. Блатото се простираше пред него спокойно и безмълвно, обвито в лекия здрач на лятната нощ. Той извика Хенрик, но не получи отговор. Обзет от ужас, той започна да тича из цялото блато, не спираше да вика, но не откри и следа от сина си. Накрая падна на колене, а гласът му се понесе над блатото и гората – молеше се да му върнат детето, обещаваше, че ще стори всичко, което поискат от него, само да си върне единственото, което някога бе обичал.
Блатото си остана мрачно и безмълвно. Не пееха птици, не барабанеше кълвач. Чуваха се само комарите, които прииждаха на кръвожадни рояци.
Стопанинът на земята се прибра в къщата си съсипан. Никога повече не се върна в блатото. Не живя много години след това. Мъката и загубата постигнаха онова, което войната не бе успяла - прекършиха волята и отнеха силата му и накрая не можеше вече да обработва земята. Отдръпна се от съседите си и заживя на домашно сварено бренди и дивеч, който ловуваше в гората. Умря преждевременно, самотен и огорчен.
Стопанството остана празно, а гората започна да навлиза обратно в малката нива и градинките около къщата. Гората бързо завладява това, което ѝ е било отнето. Първо пуска само една-две издънки, крехки и колебливи. На следващата година издънките вече са високи един човешки бой и са много повече, а съвсем скоро почти не се забелязва, че някой някога е орал, бранувал и сял на това място.