От Норвегия у нас идва литературният шедьовър на Шерсти Анфинсен „Последните ласки“, който те кара и да се смееш, и да плачеш
Той е нагарчащ, но и изненадващо забавен роман за равносметката, самотата, търсенето и откриването на любовта, за познанствата и връзките, които ни крепят.
Биргите, главната героиня, е толкова стара, че всичките й приятели са мъртви. Самотна и крехка, тя прекарва по-голямата част от времето в апартамента си в Париж, където е обзета от мисълта за изнемощяването на собственото й тяло и спомените за своя дълъг живот.
Имала е много успешна кариера на сърдечен хирург в среда, доминирана от мъже, и създаването на семейство никога не е било неин приоритет.
Биргите е остроумна, иронична и хаплива, с тежък характер. Сега се опитва да се примири с живота в последните си мигове на съзерцаване на хората и света. Защото старостта за нея е преди всичко удобен стол и гледка към кварталната уличка. Въпреки мъдростта и опита си, тя не се отказва от мечтата да намери любов.
Удивително е как един автор на 43 може да пресъздаде всичко онова, което се случва в главата на жена, два пъти по възрастна от нея. Това майсторство на Шерсти Анфинсен й носи няколко литературни награди в Норвегия. Книгата е толкова успешна сред читателите, че неминуемо се ражда продължение – то пък става норвежкото предложение за Европейската награда за литература.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
ПОСЛЕДНИТЕ ЛАСКИ
откъс от романа
Гюдрюн е мъртва. Най-добрата ми приятелка от детството. Научих от сестра ми, която е все още сред живите. Очевидно. В продължение на около три секунди новината ми носи чувство на безсилие, а после си казвам: „Мислех, че е мъртва от години. Да, да, жалко! Гюдрюн беше добра приятелка.“
Предимството на смъртта е, че слага граница на старостта. По-добре няколко години по-рано, отколкото една по-късно. Зачерквам Гюдрюн от списъка с хора, с които имам общо. Тя бе последният ми жив приятел. Поклащам леко глава, гледайки всички зачерквания. Драсканици и завъртулки. Седя така около минута.
Да, да.
Времето е сложно нещо.
С годините не става съвсем по-добре.
В действителност е страхотно да спреш да отделяш внимание на всички: поздравите, подаръците, лъжите, болестите, погребенията. И въпреки това, докато усърдно навивам страницата, се улавям в размишления дали няма да е останал някой жив, на когото да изпратя коледна картичка, например? Трудно е да се каже. Възможно ли е да съм изгубила дирите на някого някъде по пътя? Някой с дефект, който да го ограничава, или който няма пари, или пък някой, направил ми толкова незначително впечатление, че не съм го запомнила, не, едва ли, но нали имам сестра си! Или по-точно казано, Елисабет има мен. Не сме се виждали от дълги години, не и откакто майка ни най-сетне се спомина. Достатъчно по този въпрос.
Най-често седя до кухненския прозорец в най-удобния си стол. Или спя, или гледам навън към улицата. Малки къщички, проснато пране и зелени растения. В дъждовните дни от двете страни на пътя бавно се стичат тънки ивици вода. Тогава тя повлича със себе си бучици пръст от лехите. И прах. Като изключим сезонните разнообразни нюанси от светлина и растителност, промените са доста малко. Така погледнато, за мен би било еднакво скучно да живея в Париж, както на което и да било друго място по света. „Rue des thermopyles“ е като цяло толкова монотонна, колкото и сексуалният ми живот.
Това е положението.
Не че ми липсва да правя секс!
Яник беше последният.
Когато допусках мъже в себе си, имах всякакви проблеми. Инфекции на пикочните пътища и бактериални вагинози. Между другото. Повечето сеанси в същината си напомняха най-вече на голи тренировъчни сесии и тъй като отне дълго време да проумея колко егоистични са мъжете, нито изисквах, нито получавах някакви оргазми, преди да навляза в 40-те. Все още не мога да си обясня защо съм била толкова тромава в тази област. Някои илюзии са жилави.
Поддържам връзка с един мъж в интернет. Пишем си от няколко месеца. Той твърди, че се казва Хавиер и е архитект. Някой ден ще се срещнем. Пише, че за момента пътува, но си личи, че се намира в някаква институция – болница, център за рехабилитация или нещо подобно. Надявам се, не е тежко болен.
Не би ме учудило да е силно алкохолизиран.
Всъщност би било напълно типично.
Най-успешните ми връзки са били с алкохолици, по-точно алкохолици под петдесет години – след петдесет става почти невъзможно да се справяш с такива мъже. Тогава вече напълно са изпуснали края на пиенето, а да не говорим за вътрешните вреди, изразени чрез неконтролируемо треперене, несъзнателно пърдене и оригване, и храчене, както и външният вид – кожата с отблъскващите разширени пори, не, уф, не се и осмелявам да помисля за това! Обаче младите алкохолици – те граничат със самата дефиниция за романтика, олюляващи се по булевардите, без да са угнетени от своята зависимост по какъвто и да е начин. Има нещо симпатично в безгрижието. Може би тъкмо затова връзките ми с алкохолици бяха най-продължителните – защото гаджето ми се нуждаеше от нещо повече от мен.